The Hobbit

The Desolation Of Smaug

Ревю

Гледан като втори акт на голямата три-актова епика, която ще бъде трилогията The Hobbit, Desolation Of Smaug е шеметно, увлекателно, безкрайно инвентивно кино приключение, изпълнено с големи и малки „екранни удоволствия“. Филмът винаги те забавлява, показвайки я страхотна екшън сцена, я интересен разговор между образите, я страховит foreshadowing за Lord Of The Rings; проблемното темпо на първия филм е оправено, което прави Smaug добре дошла променлива в Средната Земя на Питър Джаксън.

Ако го разглеждаме като филм, самостоятелна 160-минутна лента, то Desolation ще остави някои зрители недохранени, така да се каже, дори вбесени. Малко филми могат да си позволят такъв клифхенгър финал, и все пак да бъдат обичани. Напомни ми за финала на Empire Strikes Back, и ме остави със същото чувство – нещо по средата на „О, по дяволите, не точно сега!“ и „Искам следващата част, веднага!“. И макар че обожавам подобни финали, трудно ще е да оправдая филма като нещо повече от надъхващ екшън по пътя към голямата кулминация, само за да разберем, че ще я видим другия път. Това не означава, че Desolation Of Smaug няма собствена кулминация, но тя се явява като пролог на същинската – победата над дракона.

Шантавото в случая е, че този проблем не присъства в предишната трилогия на Джаксън. The Lord Of The Rings е един от шедьоврите на киното по ред причини, но едно от нещата, което винаги ме е впечатлявало е как всеки филм действа идеално като самостоятелен. Fellowship Of The Ring, макар че поставя основите на цялата трилогия, показва отделена и емоционално ефективна история. Докато дойде моментът, в който Гандалф се изправя срещу Балрог, или Арагорн избира да пусне Фродо, за да спаси Мери и Пипин, или Сам решава да рискува живота си и да придружи Фродо, аз като зрител съм толкова въвлечен в действието, че когато крайните надписи започват, тази глава от сагата е приключена, всичко, което трябва да бъде показано е показано, и се нагласям за следващата част.

Разбира се това идва от размера на материала, който бива адаптиран, и всички знаехме, че относително малката дължина на книжката на Толкин ще се превърне в големия проблем в Хобитската трилогия. The Desolation Of Smaug прави това очевидно. Харесва ми, че филмът почти постоянно е в движение, обогатявайки и развивайки образите, историята и митологията в точни количества, но точно когато изглежда, че режисьора ще обедини всичко в голям финал, лентата свършва, оставяйки ме със силни, но неясни чувства. Представете си ако The Two Towers бе приключил след първата стрела, изстреляна пред Шлемов Дол – всичко преди този момент пак би било невероятно, но без развръзката, която битката осигурява, преживяването като цяло ще е незадоволително.

Това е The Hobbit: The Desolation Of Smaug накратко – всичко, което видях е много, много добро, и все пак не знам как да приема финала. Разбира се, правилната кулминация ще дойде през Декември, но ще бъде разделена от свежия контекст на втория филм. И не мога да си представя как тази нарочно отложена кулминация ще отвори третата част – това си е странно, както и да го въртим.

Но да бъдем положителни. Фактът, че неусетно бях напълно инвестиран в историята на Desolation говори много добре за всичко, което Джаксън и екипът му са постигнали до този момент. Филмът продължава от края на An Unexpected Journey, с компанията от джуджета на Торин Дъбощит и Билбо напът към Самотната Планина, за да си върнат кралството Еребор. Лентата преминава през вероятно любимата ми част от романа на Дж. Р. Р. Толкин – срещата с Беорн, премеждията в Мрачния Лес (или Мраколес), пристигането в Есгарот и срещата с дракона Смог. Темпото не е безспирно, и не трябва да бъде – но никога не се влачи, и всеки сегмент се движи с цел. Въпреки че тази цел се разкрива към края на филма, всичко, което се случва е важно, а Джаксън не пропуска възможност да обогати своя свят. Сюжетната линия с Некромансера и надигащото се зло в Средната Земя е без съмнение любимият ми аспект в Desolation – знам как ще се развие всичко, но обожавам такива похвати.

Приключения във втората част на The Hobbit не липсват. Джаксън разширява писанията на Толкиен, за да създаде множество сетове, изумителни в своята креативност и изпълнение. Сцената с „джуджетата във варелите“ например – която превръща умелото им измъкване от замъка на Трандуил, благодарение на Билбо, в зашеметителна екшън симфония – ще бъде помнена и дискутирана дълго време, но аз бях още повече смаян от грандиозната гоненица със Смог, и честно казано, настръхнах при вида на паяците в Мраколес, където режисьорът припомня за хорър уменията си зад камера. На всичкото отгоре именно тук образът на Билбо е значително развит, като виждаме нарастващите му героизъм и тъмна страна. Има нещо крайно смущаващо в действията на Билбо, нещо провокативно, подсилено от хармонията на заобикалящия го екшън.

The Desolation Of Smaug за съжаление минимизира образа на хобита през повечето време. По-центриран от първия филм, да – наративът и действащите лица се движат с ясна цел – но държи младия хобит настрана повече, отколкото бих искал. След сцените в Мраколес Билбо е по-скоро второстепенен герой – дори срещата му със Смог, красиво реализирана, не го ориентира напълно в центъра на действието. Което е жалко, защото Мартин Фрийман е перфектен в ролята, и филмът е такъв, когато той е на фокус. Мисля, че трябва да приемем интерпретацията на Питър Джаксън като филм-ансамбъл – ако Билбо не се усеща като главния образ тук, където неговият арк е най-ярък и забележим, вероятно така и ще остане. Не е най-правилната версия, но мога да я приема, защото материала около хобита е също толкова чудесен.

 

Да вземем например Туриел, оригинален образ, създаден за филма, който няма нищо общо с Билбо и все пак е сред най-интересните елементи. Благодарение на страхотен сценарий и харизматична изява на Еванджелин Лили, Туриел и нейната история са динамит, достойно нововъведение в митологията на Толкин, което вдъхва нов живот в сюжета. Орландо Блум трепе наред в завръщането си като Леголас, а неочакваната романтика между Туриел и джуджето Кили (аспект, който можеше изобщо да не действа) е странно ефективна, и спомага за развитието на образа.

Но Туриел не е единственият пример за това как Джаксън разширява своята Хобитска адаптация отвъд Билбо Бегинс. Експлорация на Трандуил и света на горските елфи? Страхотно. Соло-мисията на Гандалф в дълбините на Дол Гулдур? Фантастично. Политическите принципи в Есгарот? Не изцяло успешно предадени, но важни, защото са част от нещо, което ще афектира Билбо и джуджетата тежко. Също така получаваме още от орките и Азог, който беше антагонист в първата част – макар че не прави нищо отличително, той бива позициониран за предводител на армията на Некромансера, а това е интригуващо, ще видим до какво ще доведе. Като цяло The Desolation Of Smaug е изключително богат на сюжет, образи и въображение филм. Когато всички елементи започват да се нареждат за последните 40 минути, превръщайки интродукцията на Смог в централната атракция – ефекта е чуден.

Предполагам няма как да не говорим за самия Смог, нали? Титулярният дракон е изумително същество, комбинация от дизайн, визуални ефекти, motion capture и вокална изява, всичко изградено с най-нови технологии и стандарти в областта. Гласът на Бенедикт Къмбърбач е страховит и секващ, грандиозен и заплашителен тенор, а сценария набляга както на терора на Смог, така и на неговия интелект. Билбо е установен като една от по-хитрите фигури в Средната Земя, но когато се изправя лице в лице с дракона, хобитът се оказва в неизгодна ситуация именно заради ума на опонента си. Разбира се, Смог е и неимоверна физическа сила. Дизайнът му сякаш е базиран по илюстрациите на Алън Лий, и грамадните му пропорции са представени като истински шок, което действа в контекста на филма по идеален начин. Първата сцена с разкриването на Смог (заедно с реакцията на Билбо) е сред най-добрите във всички филми за Средната Земя, и оттам нататък дракона е увековечен като неспираема, ужасяваща заплаха. Последните му думи биха ме оставили вцепенен, ако бях дете.

Актьорският състав е мечта за всеки фен на седмото изкуство. Отдавна ми стана ясно, че без Иън Макелан и неговият Гандалф тези филми просто нямаше да са същите. Но тук друг играч се откроява, а именно Торин (Ричард Армитаж), който става все по-интересен за наблюдаване. Филмът го разглежда като ефективен, вдъхновяващ лидер, но и като фигура с жесток потенциал за безразсъдство и алчност – а Армитаж взима материала и го представя учудващо нюансирано и компетентно. Истината е, че Торин е главен протагонист през повечето време, и макар това да не съответства с творбата на Толкин, не можем да се оплачем, когато образът е така пленителен. А останалите джуджета, макар че не всички имат важни роли, в портретите им има внесена грижа, за да не бъдат само поредица от римуващи се имена.

Техническите качества на Desolation Of Smaug са, както се очаква, единствени по рода си, със страхотни дизайни на света, дрехите, природата, убийствена кинематография и богата музикална тема. Не го гледах в новия формат 48 кадъра в секунда, така че отново без мнение по въпроса. Доколкото разбрах тук е изполван с по-голям ефект от Unexpected Journey. 3D-то обаче е тотално ненужно, не пропускате нищо, ако гледате филма и у дома на по-голям телевизор.

Вече сме с два филма вътре, и искам да коментирам този грамаден Хобитски експеримент на Питър Джаксън за момент. Честно казано, въпреки големите положителни качества на тези филми, въпреки идеалния каст и перфектния foreshadowing, не мисля и не очаквам трилогията за Билбо Бегинс да бъде помнена и уважавана по същия начин, по който трилогията Lord Of The Rings. Първо, това е пред-история, и колкото и увлекателна да е, знаем ултимативния й завършек (което е проблем и при Star Wars прикуълите). Сигурен съм, че има зрители, които мислят, че режисьора изполва познати персонажи – орките, паяците, Леголас, Саурон – само за да не забравим, че лентата е част от историята на Средната Земя. Сигурен съм, че други не приемат добре промените и добавките към оригиналния материал. Това води до главния проблем – вече сме виждали това. The Hobbit филмите могат да бъдат определени като Властелина без епичността и огромните залози, но те са такива по замисъл. В киното обаче допълнителна доза от същото рядко се радва на същия успех и признание. Сетете се за поредицата Alien – Aliens – Alien 3 и ще разберете за какво говоря.

Но все още имаме последната част, и There And Back Again може да промени всичко.

The Hobbit The Desolation Of Smaug е масивна стъпка напред и нагоре от предшественика си, пример за модерен блокбъстър, зареден с приключения, въображение и творческа визия. Но също така представлява и структурен кошмар, тъй като няма начин да бъде гледан отделно от другите ленти в трилогията. Вярвам, че Джаксън планира нещо брилянтно за финалната част, което ще оправдае начина, по който филма свършва. Готов съм да се върна и да си изям думите, ако това се случи.

Оценка – 4/5

Аз изпуснах часа на прожекцията в 48, та затова го гледах на IMAX...той пък беше дигитален (вместо 70 mm лента, както си му е реда) и не видях голяма разлика от обикновена 3D прожекция.

Кинематографията...езерния град, дуджешките пещи, гробницата на шефа на назгулите и пр. и пр.
Това беше толкова красиво.

Фрийман, Къмбърбач и Пейс (крал Трандуил) бяха много добри тук.
Бих добавил Фрай и Гейдж (господарят на езерния град и Алфрид). Те бяха големи сладури в ролята на дребни злодеи.
Освен това много си харесвам Несбит (в ролята на Бофур).

Лили беше зле…но още по-зле беше героинята и (дето ту нямаше лунички, ту имаше...дали не е било Lost намигване?).

Цялата тази история "джудже + елфка" си е мозъчна смърт.

Както и да е. Най-якото във филма са гледките, сценографията и ефектите.

Наистина е много красив филм. А нещата между Туриел и Кили ще изчакам да видя как ще се развият - аз така мислех и за отношенията между Арагорн и Арвен (ако не се бъркам), но ги поднесоха зряло и в крайна сметка ми харесаха.

Какви са ти очакванията за There and Back Again? Аз освен Битката на Петте Армии друго не съм открил да е потвърдено

"аз така мислех и за отношенията между Арагорн и Арвен"
Тях ги има в книгата...и според мен във филма ги оплескаха. На тази точка от историята вече са стабилна двойка, няма "примък, отмък".
Мисля, че оплескаха нещата и с Еовин. В книгата Арагорн директно я отрязва, а във филма прекален скоро след Арвен и дава надежда. Пък и тя в оригинала е много, ама много по-kick-ass. Събирането им с Фарамир е логично.

Както ще да се развива Туриел + Кили. Събраха ги твърде бързо и неестествено. Трябваше да преживеят нещо заедно, което да неутрализира различията, що ли.
Така хич не мога "да ги купя". Химията между актьорите също е нулева. Според мен имаше и други начини да я вкарат в историята заедно с Леголас.

"Какви са ти очакванията за There and Back Again?"
Предполагам, че ще е още от същото, но може би с по-малко флеш-бекове и повече батални сцени в настоящето.
Доста антагонисти се насъбраха. Определено ще има Торин vs Азог.
Смог също е ясно как ще го "ковнат".

Още ми е рано да почна да се самонавивам. Почти година има дотогава.
В момента се хайпвам по идващото Justice League: War. Нищо, че този арк вече съм го чел в комикс форма.
Има Капитан Америка, има Пазителите на галактиката, има разни телевизионни анимета и един-два аниме филма (излезли на екран през миналата година), които чакам.
Западната телевизия и телевизионна анимация за през годината ми се очертават много плоски. Примерно Helix ме разочарова.

JL War? Та това е най-семплата примитивна история на тема Лигата срещу Дарксайд, ще го гледам само заради Батман.

Малко off topic. Арт вдъхновен от Невромантик - http://io9.com/the-most-amazing-artworks-based-on-william-gibsons-neu-1507726378

Justice League War не ми хареса толкова.
Имаше и множество добре анимирани сцени, но тук-таме се бяха изложили.
Замяната на Аквамен с Шазам също не ми хареса.

О да, War е кофти филм. Имаше толкова много боеве, че към 20тата минута ми доскуча. Сюжет минимален, ама такъв комикс са избрали. Ако си попаднал на JLA Adventures - Trapped In Time, съотношението екшън-история е подобно, но малко по-добро, и далеч по забавно.