Най-Добрите Филми, Правени По Комикс (Ревизия 2014)

Част 2

Преди четири години публикувах статия, отразяваща възгледите ми за най-добрите комиксови филми. Но четири години са много време и съвсем не е изненадващо, че нещата са се променили. Мненията ми относно някои филми са различни, комиксовата ми култура и знание значително са се разширили, но най-вече – излязоха кино-творения, които преобразяват целия списък. Затова си казах, майната му, нека направим ревизия и да видим кои са шампионите на жанра към днешна дата, Февруари 2014.

В предишната част представих задната десятка, номера 20-11, но тук нещата стават сложни. Всеки един от избраните филми ми е близък на сърцето, и считам всеки един от тях за перфектен или на една ръка разстояние от перфектност. Подредбата е базирана на обективни и субективни фактори, както и лична преференция. В крайна сметка който не е съгласен може да представи свой списък по всяко време :)

10) Hellboy (2004)

Hellboy е рядък пример за комиксов филм, който е същевременно страшен, забавен, възхитителен и даже романтичен. Трябва да благодарим на Гилермо Дел Торо, чиято увлеченост по чудовища го прави идеален за адаптиране на иначе налудничава история – демон с каменна ръка, дошъл от друго измерение, отгледан от хора, превърнал се в наш защитник срещу свръхестествени заплахи. Светът и образите в Hellboy са пълни с оригиналност и въображение, заради което филмът не прилича на никой друг в този списък.

Когато имаме топ агент на Хитлер с пясък вместо кръв и изрязани клепачи, момиче, владеещо пирокинеза, липсващата еволюционна връзка между човек и амфибия, древни богове-чудовища, вдъхновени от Лъвкрафт, страхотни екшън сцени и брилянтния кастинг на Рон Пърлман в главната роля, то крайния продукт няма как да е нещо друго, освен чудесен.

09) Batman (1989)

1989 сигурно е била годината на Прилепа, защото Batman на Тим Бъртън превзема класации, чупи рекорди и преобразява имиджа на Черния Рицар завинаги. С психедилична мрачна атмосфера, идеално реализиран Готъм и незабравима визуална естетика, Batman е синоним на „класика“ във всяко едно отношение, и е останал такъв до днешен ден.

Легендарните превъплъщения на Майкъл Кийтън и Джак Никълсън в ролите на Брус Уейн и Жокера съответно, издигат филма още повече – всъщност сценария се фокусира много повече над злодея, отколкото героя. Но част от причината да обожавам Batman 1989 толкова много е колко различен е от Бат-филмите на Нолан. Лентата не претендира за реализъм, вместо това показва света на Прилепа като тъмна готическа фантазия. Както казах и преди, това е уникален сблъсък на две откачалки в костюми, антитези за ред и хаос – хора, неограничени от законите на обществото.

08) X-Men 2 (2003)

Първоначално тендецията беше такава – продължението е по-добро от първия филм, чрез задълбаване на конфликтите, на образите, разширяване на екшъна и изграждането на по-въвличащ сюжет. В сегашните филми на Marvel Studios не получаваме точно това, което прави ранните първенци в тази тенденция, като X-Men 2 и Spider-Man 2, още по-специални и обичани.

Всички елементи са налице – великолепен нов злодей в лицето на Генерал Страйкър, твърдо решен да заличи мутантите от планетата, въоръжен с диаболичен план и тайни относно миналото на Върколака; добавка на страхотни нови персонажи като Найткролър, Айсмен, отприщване на бясната страна на Wolverine, саможертвата на Джийн Грей и тн. Това, което следва е по-добре написан, по-добре режисиран, по-добре изигран и по-интелигентен филм от своя предшественик (на който също съм голям фен). Темите за война, потисничество и неприязън, и посланието за разбирателство и равенство, които Браян Сингър разиграва, правят X2 сам по себе си велик проект.

07) Batman Begins (2005)

Нищо не показва как са се променили вижданията ми повече от Batman Begins. През 2010 година не бях особено голям фен на филма, и го поставих в оригиналния списък, изтъквайки глупави минуси. Нещо не съм бил наред тогава.

С Batman Begins Кристофър Нолан на практика ревитализира не само франчайза на Прилепа, но и кино-бъдещето на DC. Неговият Бат-филм е много неща – ориджин история, криминална драма, корпоративен трилър, лека научна фантастика, и най-важното, задълбочено и разкриващо изследване на образа на Брус Уейн. Прибавете към това прекрасните избори на Рас Ал Гул и Плашилото за основни злодеи, солиден поддържащ каст, изграден от имена като Гари Олдман и Морган Фрийман, и в крайна сметка получаваме супер геройска одисея с невиждана дотогава амбиция, интригуващи теми и сериозен подход.

Оттук нататък Крис Нолан нямаше накъде да върви, освен нагоре. 

06) Sin City (2005)

Казано без заобиколки, Sin City е шедьовър. Директна адаптация на графичната новела на Франк Милър, която по фантастичен начин визуализира комиксовата криминология – в брутална, безкомпромисна, екстремна и брилянтна светлина. Фразата „оживял комикс“ е приложена с пълно право, с диалози, панели и гледни точки, взети директно от страниците на Милър. Панорамните пейзажни гледки спират дъха. Има оръжия, коли, горещи жени и извратени злодеи, представени в уникална крими-ноар стилистика. Sin City е завладяващ от начало до край, и въпреки че мозъците зад проекта, Робърт Родригез и Франк Милър не са сътворявали нищо съществено в респективните им медиуми от годината на премиерата, тазгодишното им продължение A Dame To Kill For се чака трепетно от маса зрители.

Но ако изключителен визуален и наративен стил не е достатъчен, Sin City събира един от най-великите кастове, изявявали се в комиксов филм – Брус Уилис, Мики Рурк, Росарио Доусън, Илайджа Ууд, Клайв Оуен, Бритъни Мърфи, Джесика Алба и Майкъл Мадсън. Тези хора издигат филма неимоверно високо, и ми е интересно дали втората част ще постигне същото.

05) Watchmen (2009)

Watchmen на Зак Снайдър показа много неща – страшна амбиция, маниакално внимание към детайлите, улавяне на духа на комикса, невиждана дълбочина на теми, образи и сюжет, безпощадна деконструкция на геройската психика, като резултатът е кино изживяване и филм, различни от всичко останало в жанра. Но най-важното, показа, че широката аудитория не е готова да приеме своите герои като увредени личности.

Watchmen поставя сложни философски въпроси относно кое е правилно и кое грешно, когато е заложен целия свят, и не дава ясен отговор, което е една от причините да е толкова уважавана и покоряваща творба – и филмовата, и комиксовата версия. Една критическа промяна във финалния акт сработва идеално в контекста на лентата, и всъщност действа много по-логично от катарзиса в книгата. Брилянтен каст, воден от Джаки Ърл Хейли като Роршак и Били Кръдъп като могъщия Д-р Манхатън, превръща заплетената наративна структура и тежки теми в увлекателно пиршество за сетивата и съзнанието.

Watchmen е най-важната комиксова адаптация до този момент, и макар че не всички елементи са пренесени с желания успех, филмът е великолепен и адски подценяван.

04) Spider-Man 2 (2004)


В продължението на гигантския си хит от 2002 Сам Рейми взима едно много умно решение – вместо да направи по-мащабен филм, той се ориентира да направи по-дълбок и по-добър филм. А Spider-Man 2 се оказа точно такъв. Перфектно продължение и подобрение не само на сюжета, но и на образите (поне повечето), конфликтите и темите от първия Spidey филм.

Spider-Man 2 поставя Питър Паркър пред криза на отговорността, хвърляйки проблеми във всяка страна от живота му, но никога не го представя като друго освен герой, който въпреки трудностите ще направи правилния избор накрая. Злодеят Доктор Октопус, в ролята невероятния Алфред Молина, е повече симпатичен и трагичен образ, отколкото омразен, и филма само печели от това – така героя и злодея се оказват в неизбежен конфилкт, но с равни шансове да се поправят. Филмът изгражда ясни аркове за всички главни персонажи, и фокусира всичко в история за грешки, саможертви, трудни решения и героизъм. А екшън сцените са просто отлични. Сам Рейми завинаги има уважението ми.

03) Iron Man (2008)

Революцията на Marvel Studios и дългият път към The Avengers започват тук. Мисля, че съм го казвал и преди – Iron Man е перфектен филм във всяко едно отношение. Истинско чудо в жанра, в което историята и образите са толкова силни и резониращи, че екшънът дори не е нужен (но е хубаво, че го има).

Робърт Дауни Джуниър е повече от идеален в титулярната роля на Тони Старк, човек, който живее на върха, но без цел. Човек, който има всичко, но нищо, от което да се нуждае. Човек, който въпреки лошите черти в характера си работи срещу тях, превръщайки се в сърцето и душата на филма, и без съмнение най-симпатичния и харизматичен супер герой, поставян на голям екран. Iron Man съчетава всички важни елементи от 30-годишната комиксова кариера – произходът на Тони и железния костюм, класическата вражда с Обедая Стейн, отношенията му с Роуди и прекрасната Пепър Потс, изиграна от прекрасната Гуинет Полтроу.

Iron Man е един от абсолютно перфектните комиксови филми, излизали някога. Думите не описват колко много го обичам – феноменален момент след феноменален момент, невероятна актьорска игра, върховни специални ефекти в една вдъхновяваща, и винаги забавляваща история. Филмът превърна Тони Старк в мултимедийна звезда, нещо, което той напълно заслужава.

02) The Dark Knight (2008)

Какво може да се каже за The Dark Knight, което вече не е казано за The Dark Knight? Никой никога не си е представял, че ще гледаме такъв Батман филм, мащабен като сюжет, мащабен като идеи, мащабен като екшън, мащабен като урок по морал, просто мащабен във всичко. Креативна енергия и режисьорска визия се срещат, за да поставят Батман на върха.

The Dark Knight, също като Batman Begins, е много неща – сложна криминална драма, с множество движещи се елементи, съдебна и градско-политическа драма, покосяващ екшън филм, супер геройска трагедия, но най-вече философки и психологически трилър. Филмът показва вероятно най-великата схватка между Батман и Жокера, битка „за душата на Готъм“. Кристофър Нолан постига невиждани неща тук – поставя Прилепа на ръба на лимита му, разрушава света му, но продължава пътя му като символ; изгражда безкрайно симпатичен Харви Дент, само за да го корумпира и почерни накрая; и разбира се, увековечава Жокера не само като велик антагонист, но и един от най-запомнящите се филмови образи въобще. Благодарение на всичко това и още The Dark Knight е винаги пленителен филм, който става все по-добър с всяко следващо гледане. Просто удивително.

01) The Avengers / The Dark Knight Rises (2012)

2012 година ще остане в колективното съзнание по много причини, но за кино ентусиасти и комиксови фенове тя ще се помни като годината, в която супер геройските филми достигнаха върха на своята еволюция. Два колосални филма се възкачиха на трона, и може би е малко чийт да ги поставям заедно на първо място, не мога да ги разделя.

The Avengers е сбъдната мечта, дело на години плануване, очакване и нагласа, с критически определящият избор на Джос Уидън за режисьор и сценарист, филмът надмина представите на всички относно какво може да бъде постигнато в отборен проект. Зареден с разностранни образи, от Тони Старк и Капитан Америка през Черната Вдовица, Хоукай до Локи и Ник Фюри, главозамайващ екшън, динамика и остроумие, Отмъстителите реди жестоките сцени една след друга, за да стигнем до емблематичния момент, когато героите се обединяват срещу общата заплаха. The Avengers е неоспорим връх в жанра, златно постижение за всички, участвали в направата му и незабравимо изживяване за всеки зрител. Това е феноменът на новото поколение.

Но The Dark Knight Rises ме изравни със земята. Един час след излизането от кино-салона бях като в транс, опитвайки се да асимилирам видяното. Кристофър Нолан завършва трилогията си за Батман по най-епичния, разтърсващ и проникновен възможен начин. Брус Уейн в последното си съкрушително пътешествие, неспираемата сила на Бейн, сексапилната двуличност на Жената Котка, мащабите на картина, звук и екшън сетове, покъртително добрата игра на всички, от Крисчън Бейл и Майкъл Кейн до Джосеф Гордън-Левит и Том Харди, всички тези елементи се смесват, за да ни дадат гениален и емоционален финал. The Dark Knight Rises е монументален проект – за много хора ще остане в сянката на предшественика си, но за мен това е върховният Батман филм.

В тази част на списъка виждам по-близки до мен заглавия. ;)))
Само ще спомена пак че Hellboy на Гилермо (или пък се произнася Гийермо...транскрибирането то чужди езици е гнъс) Дел Торо ме оставя доста безчувствен.
Не мога да разбера защо така се случва с филмите на този човек.
Имат най-убийствени ингредиенти, но събрани в едно монолитно цяло са ми безлични.
Може би е имало и намеса от страна на студията, а чак за Pacific Rim (единственият му филм, който адмирирам) е получил пълен креативен контрол.

Бе аз си го произнасям Гилермо, щото Гийермо ми звучи като правописна грешка :) Иначе мнението ми е подобно за Хелбой 2 - съставките са там, но не се получава хегемония. Pacific Rim е много кефещ, ама пък е тъпкан с клишета. Не мога да ги нарека слаби филми, но нещо не им достига :)

Клишетата в Blade 2 и Hellboy 2 не са това, което ме отблъсква от заглавията...и не е като Pacific Rim да не е изграден изцяло от тях...
Просто едните са ми безинтересни, докато последното ме вдъхновява.
Не клишетата и често срещаните trope-ове ме притесняват, а тяхната употреба.
За мен те са просто инструменти за разказване на историята и дали резултатът ще е добър зависи от умението на твореца (Между другото такова е отношението ми за употребата на CGI в съвременните филми, сериали и анимация.).

То множество комикси са фрашкани с референции към добре познати теми, истории, и дори съдържат взети на готово реплики и сцени.
Трикът е в комбинирането им и поднасянето по оригинален и разкриващ интересни истини начин.
Да вземем ето този web комикс - http://nn4b.com/
Той е едновременно гавра с и обяснение в любов към азиатските бойни и приключенски филми...и с годините историята му става все по-зукана, интересна и смислена. (Артът на художника също прогресира страхотно.)

идеята ми беше, че Pacific Rim можех да позная накъде върви историята и всеки образ ми напомняше на нещо вече видяно - докато в Хелбой (първия) макар че отношенията между персонажите са широко използвани в подобни групови динамики, самите образи са оригинални и интересни. Все още помня всеки момент с Карл Кронен, защото преди не бях виждал такова садистично копеле.

Странното е, че аз понякога нямам нищо против да знам на къде отива историята...особено във филм, където се бият с гигантски чудовища.
Да вземем анимето Evangelion.
Там самите японци са решили да направят гигантска деконструкция и trope aversion на мека и кайджу жанровете. В резултат се е получила някаква EMO депресарщинина, в която всички "разбирачи" са влюбени, но на мен ми е безкрайно противна, защото освен "Вижте как избегнахме с клишетата!" не казват нищо особено, различно или дълбокомислено.
Други заглавия от същите хора, независимо дали свършват с оптимистично (FLCL) или песимистично (Dead Leaves) ми говорят много по-смислени и интересни неща.

Друг пример са дедективските сюжети. Там от опит зрителят може да предвиди, че най-подозрителният персонаж не е извършител...и че ще има още 1-2 подвеждащи етапа...но пак му е интересно да следи кретащото бавно разследване, нищо че се досеща за истинския убиец.
Понякога е по-важно пътуването, а не истинската цел.

В момента гледам едно френско детско анимационно филмче - Wakfu и във втория сезон, отклоненията и самостоятелните истории са много по-интересни и забавни от централния сюжет.

Връзката пътуване-крайна цел е със специфична важност за всеки филм. Pacific Rim обеща изумителни боеве между огромни роботи и чудовища, и показа точно това - предполагам искам да кажа, че му трябваше нещо, за да остане в паметта на зрителите. Ок, може би възможностите за оригиналност са били ограничени - няма много начини, по които такава история може да завърши. Но поне образите + кастинга да бяха по-успешни. Чарли Хънам, сори, обаче няма особено присъствие, и бива погълнат от харизмата на Идрис Елба. И на практика всеки, който е гледал японските Годзила (като мен), вече е запознат с типажите.

Трансформърс филмите, колкото и да ги презирам, поне ги помня, макар и само заради негативни причини. Не знам, струва ми се че Дел Торо е вкарал по-голяма част от енергията си в пресъздаване на фантастичните елементи, а другото го е оставил по течението. Никой няма да му пука за травмите от детството на героите, докато наблюдава феерична битка в средата на града, нали? Но щом на никой няма да му пука, не поставяй такива неща в сценария.

Спирам щото е късно и системата за коментари в тоя сайт ме дразни :)