Dawn of the Planet of the Apes

Ревю

And I’m back, not really. Няма нужда да обяснявам, че лятната работа ме държи зает и нямам време за постоянни постинги, за което ме е яд, но какво да се прави. Следващата ми поява в блога най-вероятно ще бъде чак през Септември, когато ще съм по-свободен. Пък имам да наваксвам доста, новият Amazing Spider-Man, Guardians of the Galaxy, новият Transformers, The Strain, The Flash, други неща, които искам да прегледам. Така или иначе, към ревюто...

През 2011 година Rise of the Planet of the Apes (Rise за по-кратко) изненада всички зрители, превръщайки се във финансов и критически успех. Като ребуут (или по-скоро римейк) на остарял вече франчайз, този филм имаше за задача да оправи имиджа на марката след катастрофалната лента на Тим Бъртън от 2001. Продължението на Rise, Dawn of the Planet of the Apes е не само един от най-добрите филми за годината, а едно от най-добрите продължения, правени някога. Научна фантастика със силни образи и послания, това не е типичният летен блокбъстър, и именно заради това се нарежда сред най-добрите, без съмнение.

Dawn заема място след събитията от Rise, и ни показва разразяващата се война между приматите и хората на територията на разрушен Лос Анджелис. 10 години след отприщването на вируса АЛЗ-112, който кара маймунските мозъци да се развиват и човешкото население да намалява, планетата е опустошена и разкъсана. Водени от харизматичното шимпанзе Цезар (Анди Серкис), коалицията на приматите попадат на странстващ човек в отварящата сцена, и са толкова стъписани да видят жив екземпляр, колкото някой би бил ако види говореща маймуна. Щом останките от човешкия и маймунския род се срещат, нечисти индивиди и от двете страни започват да подклаждат конфликт. Това евентуално води до масова война-касапница, като огън, жупел и експлозии засипват улиците на Ел Ей. Гледката е неописуема.

Поемащ режисьорския пост от Рупърт Уаят е Мат Рийвс (Cloverfield), и опитът му да заснема масивни разрухи и обстановката след тях е приложен с брилянтен ефект тук. Маймуните позволяват да се добави вертикалност към екшъна, което не може да бъде постигнато само с тромавите Хомо Сапиенс, и докато е красиво и впечатляващо да ги гледаме как подскачат и се катерят по клоните в гората, движенията им са не по-малко впечатляващи, когато сюжетът ги премества в руините от камък и бетон. Ключът за това е performance capture технилогията – дори с дузина маймуни в кадър човек никога не би се усъмнил в тяхното физическо присъствие. Нито за миг.

Цезар наистина е душата и сърцето на този филм. В Dawn той е преминал от същество без място в света до господар на новосъздадения свят, утегнен от войната и искащ мир, но съзнаващ, че това е само блян. Отношенията му с другите маймунски образи (най-вече Коба, пазете се от Коба!) са установени с часовникова ефикасност, както и зрителското разбиране за социалната организация на приматите. Въпреки че неговото водачество е основано на вярата, че маймуните са морално по-висши от хората, Цезар представлява липсващата връзка към стария свят, като е моделирал езика и законите в своята култура по образец на нашата. Скоро обаче неговите идеали и лидерски качества са поставени по въпрос, когато група оцелели хора проявяват интерес към територията на Цезар.

Ако беше по-прост филм, Dawn of the Planet of the Apes щеше само да подкрепи мизантропското послание за опазване на природата от първата част, където зрителите се накефиха да гледат как Майката Природа се обръща срещу нашия вид, който я експлоатира до краен предел. Но историята на Dawn е еволюирала заедно със своите образи – на финала на Rise аминация ни показва как смъртоносният вирус се разпространява по целия свят като последно Fuck You за човечеството, но когато подобна сцена отваря продължението, тежестта на човешкото падение става истинска. Dawn носи емоционална тежест във всеки  момент, и този франчайз се превръща в нещо повече от научна фантастика – той е и трагедия, но с маймуни.

Човешките образи не са от най-развитите, които съм виждал, но вършат работа. Главните хора Малкълм (Джейсън Кларк) и Ели (Кери Ръсел) запълват празноти в живота на другия, създадени от вируса. Макар че е заразно весело да гледаме как обществото на Цезар просперира с толкова малко, тежкото положение на хората се усеща във всяка сцена. Разбира се, това води до малко непохватен експозиционен диалог, при който хората вкарват задна история в разговорите си, за да разбере зрителя откъде идват. Както казах човешките образи не са от най-развитите, и индивидуално са като сянки, но колективната им сила е неоспорима, и позволява на Dawn of the Planet of the Apes да постигне още едно труднодостижимо качество – универсално съпричастие.

Докато повечето супер геройски/трансформърски/екшън филми неизбежно стигат до крайната си цел – спасяване на света – Dawn прави изключение. Това е филм с крайна цел взаимо съществуване на две различни групи в разрушен свят. Звучи лесно и просто, но тук преследването на мира е радикално като послание и като наративен двигател. Dawn е история,  изпълнена с вълнение, напрежение и драматични обрати, но в тях има смисъл, защото филмът отделя време да ни накара да ни пука за двете страни на борбата. Образът на Гари Олдман, Драйфус, бе рекламиран като злодей, но действията му са не по-малко разбираеми от тези на Коба (Тоби Кебъл), който има повече причини да мрази хората от всеки друг.

Първият час може да се движи по-бавно, но отплатата за инвестирането в човеците и маймуните е невероятна, стъписваща. Експлозивен финал кара зрителя да избере страна, но избора е труден; като Цезар и Малкълм човек иска войната да спре, защото вече сме видели колко по-ефективни са моментите на съдействие и симпатия между тези образи, отколкото моментите на конфликт. Екшън сцените са прекрасно заснети и енергични, няма спор, но сякаш повече помня моментите, в които Dawn ме накара да чувствам сякаш гледам нещо отдавна невиждано – блокбъстър, който е колкото експлозивен, толкова и емоционален.

Все пак, това си е филм, в който маймуни яздят коне и стрелят с картечници, и кулминация, в която е замесена бомба. Разликата от повечето други летни премиери е, че Dawn of the Planet of the Apes си заслужава спектакъла, и не става дума само за експлозиите и маймунските акробатики. Изключителен триумф сред лятната какафония и феноменална втора част на франчайза, Dawn of the Planet of the Apes е най-интелектуалния и емоционално зареден блокбъстър филм за последните няколкото години. Що се отнася до продължения, нареждам го до най-добрите – мислете за Empire Strikes Back, Terminator 2, Aliens, Back To The Future II, The Dark Knight, Desperado, Star Trek II – The Wrath Of Khan. Съвсем сериозно.

Оценка – 4.5/5