In The Mouth Of Madness

Ревю

Има филми, които просто не ти излизат от ума. Има филми, които остават в съзнанието ти. Има филми, които потъват в забвението на зрителската памет, и само разни интернет блогъри припомнят за тях. Сега ще говоря именно за такъв филм.

Годината беше 2002 или 2003, БТВ беше все още млад канал, а не мултимедийния глиган, който е днес. Тече реклама за филмът, който ще бъде излъчен след късните новини, и забелязвам, че в него участва човека от Джурасик Парк – няма начин, ще се гледа. Оказа се един от филмите, след които не мигнах цяла нощ.

In The Mouth Of Madness (1995) е историята на Джон Трент (Сам Нийл), застрахователен детектив, който се наема да разгадае какво се е случило с изчезналия писател на хорър романи Сътър Кейн (Юрген Прокнов). В отварящата сцена Трент се намира в лудница, след което сюжетът се връща назад, за да ни покаже как е стигнал до тук. Това, което следва е един от най-силните mind-fuck-ове, които съм гледал. Режисьор е самият Джон Карпентър, който няма нужда от представяне (но все пак – Halloween, The Fog, The Thing, Escape From New York, They Live), но въпреки големите имена, замесени в проекта, филмът не отчита големи постъпления в бокс офиса. Лентата едва покрива 8 милионния си бюджет, поне в САЩ, но донякъде разбирам – това е нестандартен филм на ужасите, не по вкуса на всеки.

Хората, които са гледали In The Mouth Of Madness знаят за какво иде реч в изписаното надолу. Тези, които не са най-вероятно ще бъдат объркани. Ще спойлвам доста неща, защото иначе няма как да ревюирам точно този филм – в противен случай статията ще бъде дълга 15 реда. Та защо пиша за нещо, което не е свързано с комикси и супер герои? Главно защото филма го заслужава, и искам колкото се може повече хора да знаят за него. Дори и само двама човека да го изгледат след прочитане на тези редове, пак ще съм доволен - значи съм си свършил работата.

In The Mouth Of Madness е най-добрият Лъвкрафтски филм, правен някога (не че има с какво да се конкурира). Съдържа всички важни аспекти, отсъстващи в предишни опити за адаптации на негови истории – нелинейна прогресия и протагонист, който не е сигурен дали е луд или не. Кои са най-шантавите финали на филми, които сте гледали? В затварящата сцена Трент сяда да гледа филма, който зрителите гледат, и потъва в маниакален смях (не само това, но се смее изцяло на свои сцени). Сам Нийл наистина върши перфектна работа, влизайки в ролята на образ, който пътува от здрав разум към лудост, но накрая винаги остава въпроса дали всъщност е полудял. Все пак той вярва, че Древните идват и света мутира и се променя, за да могат да живеят в него – объркването идва от факта, че е прав. В началото на филма той е успешен разследовател, който поема случая, без дори да е чувал за Сътър Кейн. Акт първи дефинира Трент като арогантен, смятащ се за вещ по въпроса за това кое е реалност, и незачитащ смущаващите събития наоколо, което е добър начин да го нагласиш за евентуалното падение. Джон бива придружен от редакторката Линда Стайлс, която вярва, че нещата, описани в книгите на Кейн всъщност са истински.

Акт втори представлява покварата на Джон Трент, започвайки с пристигането им в явно измисленото градче Hobbs End. Сцените, в които пътуват дотам съдържат ужасяващи кадри, които няма да обяснявам, надявам се сами да проверите. Hobbs End започва да разкрива своите ужаси, и като реакция скептицизма на Трент започва бавно да се разчупва. Не му помага и факта, че Линда се държи, сякаш е повлияна от Кейн, вършейки неща, защото са „добри за книгата”. Когато тя и Джон отиват пред Черната църква, където зърват писателя за кратко, получаваме добър пример за начина, по който хорър елемента действа тук. Кейн изчезва и отнякъде се появяват кучета, които нападат нашите герои – всъщност е много по-страшно, отколкото звучи. Сериозно, представете си, че Ви преследват изникнали от нищото добермани, или още по-добре, гледайте филма. Покварата на Линда се задълбочава, когато тя открадва ключовете от колата, за да не може Трент да избяга от града, и се връща в църквата, където Кейн я излага на ужасите на новата си творба, озаглавена In The Mouth Of Madness. От този момент нататък е ясно, че тя е изцяло под негов контрол, и може би не е човек вече.

Всичко това се отразява и спомага за потъването на Трент в каналите на лудостта. Той сякаш е принуден да приеме променящата се реалност – това се усеща навсякъде във втория акт, от променящата се картина в хотела до групата мутирали хора, които се изпречват на пътя – да, Сътър Кейн силно иска да докаже въздесъщите си сили. Върхът на всичко е репликата му „Преведен съм на 18 езика. Повече хора вярват в моите книги, отколкото в Библията”.

Сътър Кейн е страхотен антагонист. На практика той е аналог на Х. Ф. Лъвкрафт, действащ като връзката между Древните и нашия свят. Като дава на Кейн богоподобни сили, Карпентър повдига въпроса какво представлява реалността в In The Mouth Of Madness – дали е нещо, което можеш да хванеш в ръка? Това, което виждаме реалност ли е? Или е просто надписите върху лист хартия, публикувани под формата на роман? Една от най-добрите сцени в лентата е когато Кейн своеобразно се разкъсва, потвърждавайки, че е прекрачил границите на друго измерение и че стените на реалността са тънки колкото страница на книга. Чудовищата, които излизат от безкрайната тъмнина не подлежат на описание – смразяващи, слузести, анормални, извън човешкото разбиране. Типичен Лъвкрафт.

Юрген е истинската звезда тук. За сравнително малкото си сцени той оставя непоклатимо впечатление у зрителя – въпреки че не го виждаме за дълго, името му и присъствието му проникват през целия филм. Речта , манеризмите и действията му разкриват пълната заплаха на образа, като човек, зад който стои божествена сила. Hobbs End е идеалното затънтено мрачно градче, особено зловещата църква, описана от Кейн като „затвор на зло, по-древно от човечеството, място на болка и страдание”. Мястото ефективно подсилва заплахата на Сътър Кейн – той е навсякъде. Той ви вижда.

Това е моментът, в който литературното влияние на Кейн започва да преобразява света, давайки началото на ерата на Древните, страшните богове отвъд скъсаната страница на реалността. Самият писател става бог, и третия акт показва машинациите му за края на света. Тук хорър елементът е действа по тънък, но постоянно осезаем начин – страшното не е в изчадията, които дебнат, а в неизбежността на края и безсилието на протагониста да направи нещо по въпроса. Затова психичното състояние на Трент кулминира в единствената възможна точка – той става участник в лудостта. Още по-лошо, след като изгаря книгата на Кейн Джон се събужда месеци по-късно, само за да разбере, че вече я е предал на издателската къща, а света се потапя в хаос от нейното влияние. Книгата е надживяла мащабите на Hobbs End, всичко, случващо се и случило се е било написано, и в крайна сметка, предречено да стане. А това е есенцията на Лъвкрафтския ужас – краят е тук, не може да бъде спрян, а ние, хората, сме само нищожества в лицата на създания извън нашите разбирания. Джон Карпентър и екипът му представят това така, както никой друг не може.

В зависимост какво сте гледали от жанра и какво харесвате в такива филми, In The Mouth Of Madness ще е или една от най-добрите и страшни ленти, които са Ви попадали, или крайно объркващ филм. Според мен е чиста класика, на практика няма втори като него (освен може би New Nightmare на Уес Крейвън). Като малък вярвах, че докато спим, в нощта излизат страховити създания и тежко му на който ги срещне. In The Mouth Of Madness е в основата на тези убеждения.

Оценка – 4.5/5

Не че ти не го знаеш, но е добре да отбележиш за читателя, че In The Mouth Of Madness не е адаптация на конкретна история от Lovecraft, а homage с препратки към от цялото му творчество.

Друг автор който масово е рефериран тук - Stephen King.
Дори бих казал, че Sutter Cane е по-скоро негово proxy, точно заради „Преведен съм на 18 езика. Повече хора вярват в моите книги, отколкото в Библията”.
Lovecraft горкият се е борил да публикува разказите си във pulp издания и дори е работил, като ghost writer.
Става свърхпопулярен много след смъртта си.

Да, трябва да се отбележи, но сюжета е Лъвкрафт до мозъка на костите - лесно може да се обърка за адаптация. Затова и припознавам Кейн повече с Х. Ф., отколкото с Кинг.

Значи знаеш за този филм? Това е супер, какво ти е мнението за него?

Сега не че съм виждал ТВ интервюта с Лъвкрафт ;))), но доколкото съм чел - бил тих и симпатичен човек. Кинг ми пасва по-добре в ролята на злодей.

Освен това, като писатели винаги съм харесвал повече Лъвкрафт.
Като стил и като теми.
Има и още нещо - и двамата влагат личен опит в книгите си, но Лъвкрафт излива собствените си кошмари и болести, докато тези на Кинг идват от злоупотребата му с алкохол и наркотици.
Пък и човек обикновено root-ва за underdog-а, нали?
Кинг има всичко - слава, пари, признание, страхотни кино и ТВ адаптации.
При него съм виждал и рекламния трик, дето като съединиш кориците на книгите се вижда бонус картинка.
Лъвкрафт навремето е имал признанието само на тесни кръгове в литературното общество, едно зловещо старинно имение и болното си въображение ;))).

"какво ти е мнението за него?"
Сега да си призная - не съм фен на Карпентър.

Да кажем "Нещото" или екшън комедийката "Големи неприятности в малкия Китай" ги харесвам много...но "Завръщанията" (в Ню Йорк и Лос Анджелис), "Те са сред нас" (е да, освен убийствените лафове заимствани после в Duke Nukem), "Хелуин" и пр. не ги харесвам.
"В устата" е някъде по-средата, хем личи голямата му любов към Лъвкрафт, хем има някои негови типични прийоми, които не харесвам.
Може да се каже, че е от средно любимите ми филми. Някъде заедно с "Ловци на вампири", но да кажем адски по-добре от "Призраците на Марс"...дето сигурно му е най-слабият филм.

Не съм фен и на Сам Нийл. Той винаги си играе една и съща роля.
Тя май най-много му пасва в Event Horizon.
(Отварям една скоба за Юрски парк. Като го гледах навремето страшно се зарадвах...но няколко седмици по-късно прочетох книгата и си казах "Спилъбърг ми падна в очите"...и това беше първият филм, който си беше добър...продълженията вече тотално съкваха...)

То всичко е по-добро от Призраците на Марс. Да си призная и аз, не съм чел нищо на Кинг (срамота, знам). Планирам купуване на някои негови творби, но за сега се задоволявам с каквото е превърнато във филм/сериал.

Имах същата реакция спрямо Джурасик Парк книгата vs филма. Продължението даже още повече се отдалечава от втория роман.

"не съм чел нищо на Кинг (срамота, знам)"
Ми що пък да те е срам.
Аз както писах по-горе не харесвам стила му.
Това, което безспорно му се отдава е да предаде патологично добре психологическото състояние на героя и да развива безкрайни сюжетни от няколко основни идеи.
Затова го харесват хората - пише безкрайни сапунки и им доставя силна тръпка.

Лъвкрафт обича да развие добре идеята си и да я предаде през нечия изчанчена гледна точка.
Ама и той не пише сериализилрано, като Книг...въпреки pulp fiction-ското си поприще.

Ааа...за малко да забравя един болен фенски mash up между Call of Cthulhu и стила и илюстрациите на детските книжки на Dr. Seuss
http://io9.com/5847879/what-if-dr-seuss-wrote-the-call-of-cthulhu

Смял съм се като идиот, особено на римите.

Хааахааа, това не са го правили нормални хора :D