2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. zaw12929
11. bosia
12. sparotok
13. getmans1
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
The Hobbit
An Unexpected Journey
Ревю
The Hobbit: An Unexpected Journey е последният голям филм за 2012 година и първи в новата трилогия, която ще адаптира романа на Дж. Р. Р. Толкин The Hobbit. По много начини това е точно филмът, който много от нас искаха Питър Джаксън да направи – още един лента за Средната Земя. Със същия подобаващ размер, чудесна кинематография, и Хобитския чар на първата трилогия. Орките са противни, джуджетата са смешни, елфите са красиви, а Гандалф отново е скритата ключова фигура – така че дали пътешествието е „неочаквано”? И все пак The Hobbit предлага някои изненади по пътя си.
Първите 45 минути на този 169 минутен филм биват прекарани в Графството, по-точно в Торбодън, дома на Билбо Бегинс. Тук той е изигран от оригиналния актьор, Иън Холм – виждаме как Билбо се подготвя за 111-я си рожден ден (празнуван рано в The Fellowship Of The Ring), и своевременно завършва книгата си There And Back Again, която документира приключението, направило Билбо много богат и, според неговите съграждани, много ексцентричен. Неговият племенник Фродо (Елайджа Уудс) му помага и слага началото на традиция за филма – появата на образи и актьори от първата трилогия. Без съмнение те ще задоволят фенове, търсещи линия на свързване между отделните филми.
An Unexpected Journey бързо се връща в миналото, 60 години по-рано, когато срещаме младия Билбо (Мартин Фрийман). Преди своето приключение Билбо е нервно, странно провинциално създание, което ясно показва на джуджетата и магьосника, нахлули в дома му, че не желае да е част от бандата им. Адаша Фрийман не е просто добър като Билбо – изпълнението му заслужава награда, и съм сигурен, че ще ни изуми в продълженията. В контраст с Фродо, неговият Билбо се наслаждава на приключението си (макар че му отнема време) и умело балансира хумор, смелост и чар, като в резултат всяка негова сцена е плюс. Макар че тонът на романа The Hobbit е по-лек и светъл от Lord Of The Rings, филмовата версия на Билбо Бегинс се вписва много добре във вече създадения свят.
Разбира се, Иън Маккелан и Хюго Уивинг блестят в ролите си, но най-изненадващо добрите представяния са тези на джуджетата. В книгата на Толкин малко от тях имат персоналност, с изключение на Торин (Ричард Армитаж). В света на Джаксън тези образи са подобаващо обогатени, и накрая оставят определени впечатления у зрителя. Фили и Кили са страхотни за гледане в екшън сцените, докато Балин осигурява на групата нужната мъдрост, която ги държи на едно място. Особено импресивна е сцена-спомен, която утвърждава Торин като лидер на джуджетата и един от най-здравите биткаджии наоколо.
Големия въпрос, който тегне над новата трилогия е „Можеш ли да превърнеш книга от 300 страници в девет часово филмово изживяване, разделено на три части?” Може би е възможно с някоя изпълнена с екшън книга, като трите Lord Of The Rings. Важно е да се знае, че The Hobbit не е писана за същата зряла публика, която се възхищава на Властелина. В същината си тя е детска книга, и в нея чисто и просто няма материал за всички тези часове – а това се превръща в сериозния проблем във филма The Hobbit.
За да разтегне историята Питър Джаксън се клатушка между две полярни стратегии. Първо, той посвещава повече от достатъчно време на всеки важен текст и на всеки диалог, до степен в която на моменти ти се струва, че времето е спряло. Той също така взима писателския навик на Толкин да включва дълги описателни параграфи и го заменя с екранният му еквивалент. За интериора на Торбодън Джаксън превръща откъс от 16 страници в 40 минути бавно движещи се събития, които заплашват да повлекат целия сюжет, преди наистина да е започнал.
На другата полярност режисьора явно е бил призован не само да променя материала на Толкин, но всъщност да добави две паралелни сюжетни линии, с вариращ успех. Едната включва магьосника Радагаст Кафявия и появата на тъмна фигура, известна като Некромансер, злодей, за който се споменава само три пъти в книгата. В The Hobbit това е превърнато в интригуваща история, особено ако знаете кой ще се окаже този Некромансер. Много зрители реагираха лошо спрямо Радагаст, наричайки го хобитския Джар-Джар – не мога да се съглася, макар че виждам какво поражда тези реакции – в него видях човек, отдаден на своята среда и кауза. Какво като прави 2-3 нелепи физиономии?
Втората и по-проблематична плот-линия е отмъщението на орка Азог. Той е убиеца на дядото на Торин, но докато в книгата Азог е мъртъв повече от 100 години преди действието да започне, във филма той е жив и решен да унищожи Торин, задето го е победил в ранна битка. За съжаление тази промяна не е минус само за запалените Толкин фенове. Използването на Азог отклонява доста от главната история на филма, прилагайки ненужни гонитби и бойни сцени (колкото и забавни да са те). Тези сцени пречат на темпото и излиза сякаш Джаксън е направил това, което Джордж Лукас направи с новите издания на Star Wars, които никой не харесва – добавил е впечатляващи специални ефекти и кадри, само защото може, без да се запита дали трябва. Не ме разбирайте погрешно, нито една от тези сцени не е катастрофална, но при повторни гледания (три в моя случай) изпъкват и човек може да се запита „Е това не беше зле, но защо е тук?” Мисля, че е честна критика.
Сцената, която всички ще помнят е срещата между Билбо и Амгъл (Анди Серкис) дълбоко в сърцето на Гоблинската планина. Джаксън противопоставя тихата и заплашителна игра на гатанки със шумното залавяне на джуджетата от Великия Гоблин, и спасяването им, дело на Гандалф. Сцената действа по незабравим начин и разкрива много за образите – в Амгъл виждаме нивото на емоционалната тъмнина, до която го е докарал Пръстена; в Билбо виждаме неподправената доброта, заради която Гандалф е избрал полуръста (и по-късно ще избере Фродо), когато той пощадява живота на създанието. Също така и двата образа показват хитрост, която ще им бъде нужна в бъдещите им перипетии.
Много шум се вдигна относно решението на Питър Джаксън да заснеме новата си трилогия във формат 48 кадъра в секунда. За съжаление не можах да гледам An Unexpected Journey по този начин, затова не мога да дам мнение – но четох доста коментари, от професионални критици и киъци като мен, и смятам, че ако имате възможност, непременно гледайте 48-те кадъра. Някои казват, че благодарение на тях филма изглежда хипер-реалистично, други обаче намират това за разсейващо. Някои споделят, че сцените с много CGI изглеждат по-скоро като видео игра (интересна аналогия, понеже днешните игри въврят дори и с повече кадри в секунда), отколкото Холивудска продукция, други казват, че форматът действа, но само в масивните визуални сетове. Така че ефектът със сигурност е интересен, а дали е положителен или отрицателен, всеки сам ще реши.
The Hobbit An Unexpected Journey съвсем не е лош филм, всъщност е един от най-увлекателните за изминалата година. На Питър Джаксън му пука за франчайза и това може да се види във всеки момент от филма. Искате приключения и спектакъл – имате ги; искате foreshadowing на събития от Властелина – имате го; искате причудливи създания – и тях ги има. Просто смятам, че един филм е добър, ако издържа теста на времето, а първия The Hobbit най-вероятно няма да издържи, на определени места. Пътешествието все още е в началото си и тук виждаме относително малка част от него. Все пак, хубаво е, че отново сме в Средната Земя и ще поостанем известно време. Нямам търпение за The Desolation Of Smaug.
Оценка – 3.5/5
Тагове:
На мен самата идея за сюжетна линия с Азог ми харесва...но изпълнението и е странно...пък и анимацията на самият герой не ми допада (motion capture или не).